Кюстендилска Епархия -
Пауталийска, Велбъждска, Коласийска епископии -
символ, емблеми, отличия, знаци, отпечатък -
на християнска духовна идентичност

/За написването на материала е ползвана информация от книгата "Панорама на общностите в Югозападна България" - 1999г., автор Йордан Котев/

©Текстът е защитен от закона за авторското право – не могат да бъдат използвани по какъвто и да е начин материали от сайта без разрешение на автора
(тел: 0878452095, e-mail: kalendar_kyustendil@mail.bg)

Името на града като център на епископия е споменато наред с други и в Българската история на Спиридон от 1792г.
Цар Симеон узнал от събора на своите епископи, че илирската земя или България била приела кръщение от апостолите и че от 70-те апостоли бил и някой епископ "Флегонтъ въ Колассаем" /Флегонт от Кюстендил/. Убеден съм, че срещу това твърдение ще подскочат някои църковни изследователи, защото някога с приблизително същото име е съществувал град в Мала Азия, с името Колоса. Още повече, че е известно и едно от посланията на св. Ап. Павел до Колосяни. Но в защита на тази теза ще добавя, че Флегонт е споменат в историята между епископите на днешна София и Пловдив. Тази теза не предявява претенции да пречи на по-нататъшни сериозни научни изследвания в тая насока и все пак тя е приета от кюстендилци емоционално като дъх на местен патриотизъм...
През ІV век християнството вече е заело почти цяла Македония и съседна Средиземна Дакия, главните им градове били Сердика /София/, Пауталия /Кюстендил/, Найсос /Ниш/. Големите градове вече били епископски седалища.
През 515г. Византийският император Анастасий по времето на религиозни смутове под предводителството на Виталиан, упражнил известни репресии спрямо духовенството в Илирика, в Цариград били повикани петима илирски епископи, сред които и Евангел Пауталийски /Кюстендилски/, който бил на страната на въстаниците. Боейки се от бунт в Илирските войски в Сердикско и Пауталийско, императорът пуснал да се върнат живи на катедрите си само Сердикският и Пауталийския епископи.
Император Юстиниян /527-565/, с позволението на папа Вигилий през 545г., въздигнал в Илирика нова архиепископия.
Историкът Прокопий свидетелствува, че в пауталийската котловина "наблизу до селото /Таврезиумъ – днес с. Таваличево – б.а./, царът съгради великолепен град и го нарече Юстинияна прима /Първа Юстинияна/", за награда на страната, що го е откърмила. Под ведомството на независимия архиепископ били подчинени епархиите: Превалитана и част от Панония, Дардания, Горна Мизия, Средиземна Дакия. Пауталийската епископия влизала в нейния диоцез.
В 535 и 545г. за новоучредената християнска столица били издадени от императора две заповеди, втората гласи така: "Заповядвам щото блаженейшият архиепископ на Първа Юстинияна, нашето отечество, да има винаги под архиерейската си власт епархиите на Средиземна Дакия, Превалитана, Дардания, Горна Мизия и Панония, а пък той да се ръкополага от своя собствен синод и да заема над подвластните си епархии местото на Римския Престол, съгласно с определението на светейшия папа Вигилия".
През 553г. на втория Цариградски събор присъствувал Пауталийският епископ Фока.
След около половин век областта е ограбена и изгорена от аварите и славяните, които опустошавали Балканския полуостров.
От самото начало на VІІ век и през следващите четири столетия не се чува нищо за Пауталия. По онова време славяните преживяват цяла културна епоха – приемането на християнството с развитие на своя книжовност, образуването на снажна държава при Симеон и Самуил и най-после, под ударите на Византийската военна експанзия, се чува за пръв път славянското име на някогашна Пауталия – Велбуждъ. Естествено, че града, с неговата духовна и материална култура, не е преставал да съществува като епископско седалище. Василий Българоубиец, който покорил България, утвърдил в 1019г. със свои актове заварената вътрешна и черковна автономия на страната, както е било при царете Петър и Самуил. Между заварените градове – центрове на спископии стои и /Велбуждъ/ /архиепископия/. В списъка на епископствата на Охридската църква от 1019г. стои велбуждския епископ, комуто са били подчинени Велбужд, Германия, крепостта Стоб /при паланката Рила/, непознатият Теримерос, крепостите Сътеска, Горни и Долни, без съмнение и двете в долината на Струма. На изток велбуждската епископия е стигала до Родопите, като в нейния диоцез е влизала за кратко и местността Разлог.
Велбуждският епископ Никифор от края на ХІ век бил всецяло отдаден на гръцката образованост и дори се подвизавал на литературното поле с беседите и тълкуванията на Св. Йоан Златоуст. Един гръцки ръкопис от този велбуждски епископ от 1072г. се намира в Париж.
"Цар Калоян, като издигнал политически българската държава, намислил да се отърве и духовно от гърците и направил уния с папата. Тогава /1204г./ папа Инокенти ІІІ дал на търновския митрополит Василий титлата примас, а на епископите от Велбужд /Анастасия/ и Преслав, които именувал архиепископи, изпратил палиум в знак на тяхното древно достойнство, на единия като заместник на архиепископията Първа Юстинияна, а на другия за спомен на царското седалище от Първото Българско Царство. Същият митрополит Анастаси се споменава по-късно с двама свои наместници епископи Епифани и Димитър, живели във времето на цар Асен ІІ /1218-1242г./ в Синодика на цар Борис.
В 1409г. след закриването на Търновската патриаршия Охридският архиепископ Матей издействувал от император Мануил Палеолог и от Цариградският патриарх право на юрисдикция и над Велбуждската епископия.
В 1557г. се възобновява Пекската патриаршия от патриарх Макари, който е брат на прочутия потурнак везир Мехмед Сокологлу. Тогава към възстановения пекски трон е присъединена и коласийската /Кюстендилска/ епископия. 7
От ХV век останали известни коласийски владици са:
Висарон, за който има останали сведения от 1585г. и 1586г. През 1585г. пристигнал в Москва за милостиня /Висарон Коласийски от монастиря Благовещение в с. Слокощица/.
Макар споменат в 1619г., Анани, който свидетелствувал около 1630г., Йосиф заемал престола около 1642г., Пуспун около 1644г. От това време е датирана /1644г./ преписка, направена в началото на един фрагментарен миней, намерен в с. Слокощица, който съдържа текстове от българска /15в./ и сръбска редакция… "при архиерея Пуспуна и…при архиепископа Анания, владика Бивши Бански.
Михаил е останал известен около 1652г. и 1660г. – от сръбски княжески род от Кратово. По негово време в епархията са влизали: Радомир, Сирищник, Кратово, Крива Паланка, Щип и Радовиш, покрайнините Пиянец и Крайще. Тези граници се запазват и при закриването на Пекската патриаршия и преминаването й под ведомството на Цариградската вселенска патриаршия.
Анани   около   1666г.
Висарон   около   1690г.
Данил   споменат   1700г., 1701г., 1709г.
Ефрем   споменат   1712г., 1728г.
Атанаси   споменат   1732г.
Серапион   споменат   1757г. – българин, бивш рилски игумен, хиротонисан от Пекския патриарх Кирил за архиепископ, по-късно преместен като босненски митрополит е преименуван Серафим Босански, съдействувал за закриване на сръбската Пекска Патриаршия.
Гаврил   споменат   1766г. – съдействал за присъединяването на Пекската патриаршия към вселенската цариградска патриаршия, с още 7 митрополити.
В 1766г. Пекската архиепископия се подчинява към Цариградската патриаршия. Коласийската /Кюстендилска/ архиепископия, подвластна на Коласийският архиепископ, съществува от падането на Кюстендилският край под османско иго до закриването на Ипекската патриаршия 1766г.
След 1766г. гр. Кюстендил става център на епархия в територията, на която влизат селищата на бившата Коласийска архиепископия, начело с митрополит, подчинена на цариградския гръцки патриарх до 1870г., след което се отцепва и се присъединява под юрисдикцията на българската екзархия.
В продължения на около 250 години по време на османското владичество кюстендилският митрополит пребивава в други населени места от обширната епархия /географите Хаджи Калфа и Евлия Челеби сочат, че българско население в гр. Кюстендил по тяхно време не е имало, причина за обезлюдяването на Кюстендил е не само военно-стратегическото място на града в империята, но и природни стихии и бедствия, за които съществуват местни предания, има запазени и исторически факти/. Местата, в които е пребивавал кюстендилският митрополит са селата Колуша, Слокощица, гр. Кратово, Лесновския манастир до тоя град, с. Злетово и най-много в гр. Щип – махалата "Ново село". През същото време на отсъствие от престолния град, той е известен повече под имената или титлите "Коласийски" – по името на с. Колуша, вече част от гр. Кюстендил и "Щипски".
Заселването на Кюстендил с българско население отново започва от началото на втората четвърт на ХVIII век. Кюстендилският митрополит се връща да живее тук едва в началото на XIX век.
Кюстендилски митрополити от това време са:
Костанди, който е грък – от първата половина на XIX век. Останали са сведения, че той ходатайствал пред цариградската гръцка патриаршия, да се направят постъпки пред централната турска власт, за да се издаде султански ферман за построяване на църквата "Успение Богородично" – по-късно катедралната митрополитска църква, изградена в махалата "Варош", преименувана след Освобождението в частта "Градец", сега в централната част на града срещу площад "Велбъжд" и обредния дом. Молбата по случая е била не за направа на нова църква /каквато по това време закона не е разрешавал да се прави/, а за поправката на стара. Правенето на нови църкви и на кое и да е място в отоманската империя започва да става след издаването на "Хати хумаюна" през 1856 година. Трябва да се уточни, че българското население започва да се признава от турската власт с наименованието "българи" или "булгар милет", едва след Кримската война /1853-1856г./ и при започването от това време на борбата по черковния въпрос. В 1816 година султанския ферман за изграждането на митрополитската църква е издаден с подписа на султан Мехмед ІІ. Преди да се започне постройката с благословията на владиката Костанди, се нарича и името на църквата в чест на Успение на Пресвета Богородица. Борбата по построяването е била упорита. Взело е участие цялото християнско население от Кюстендилско, строежа е бил разрушаван от тълпа турци, но упоритостта на населението, на владиката Костанди пред местната турска власт и по съвета на един от видните бейове от града основите на църквата да бъдат изкопани по дълбоко, та частта от храма, който се намира над земята да не дразни окото на мюсюлманите, дали своя резултат. Изкопните работи за втори път за да се свали пода на старата църква "Св.Никола", както изграждането и на новата църква ставало предимно нощно време, като отделните махали от града и села от района се редували. Като общо българско дело в този край и до днес е останала традицията на големи християнски празници тук да се стичат богомолци от близки и далечни села. Изписването се извършва едва през 1818 година, от Лазар и Лазо, чичо и внук, роднини на някои от поселилите се отпосле гърци в града от с.Ано Студена. За много от иконите изписани по късно на черковно-славянски не се знае кой е автора, само иконата на Исус Христос, която е дарение от монах Йоаникий от Криворечка Паланка е изписана от Иван Доспевски от Самоков.
От северната страна на църквата са се намирали християнските гробища по това време, от началото на втората половина на ХІХ век , заравянето на мъртъвците става в двора на монастирската църква "Св.Мина". За махалите "Стамбол капия" и "Катранлия" това става в подножието на "Хисарлъка", по пътя за село Слокощица, в близост до старите еврейски гробища, от които по времето на социализма голяма част от плочите са били използвани за материал за направа на плочи за постилане на площад "Велбъжд" в града. При препостилането на площада, този красив материал изчезна незнайно къде…за гражданството. От 1894 година по санитарни съображения погребенията вече се извършват в траурния парк от източната страна на града до местността "Белио камик". В Църквата "Усп.Богородично" до 1886 г. е съществувала костница в две стаички, където подредени са съхранявани костите на починалите граждани /банчанье/ християни /в много крайща на Югозападна България и покрайнините е съществувал обичай на третата година след смъртта костите на мъртвеца да бъдат изваждани от гроба и почистени да се слагат в костницата на храма за помен и поклонение. По нареждане на санитарните власти всичките останки една нощ са преместени в тогавашните гробища при църквата "Св.Мина", където са заровени в един общ гроб. За начало на направа на костницата в църквата "Усп.Богородично" се сочи 01.03.1876г., но това определено не отговаря на истината. Историята е оставила информация и за Кюстендилските митрополити Аксенти- 1817 г., за гъркът Артемий Критски- 1829г. и 1858г., помощници на Артеми били:
Авксенти Велешки- 1832г. и 1840г., ръкоположен за епископ от Артемий с титлата Диополски /1831г./, Захари Ерихтронски /грък/ - /1840-1845г., Диониси- погърчен албанец- 1845- 1851 г., от този период са и по системните опити за духовна гръцка асимилация, на славяно-българското население в града. По негово настояване в устава на църковно училищната община от 1851 г. е записано изричното указание, че учениците трябва да четат "елински книги църковно исторически". Под негово влияние е подложен на преследване учителя Николай Тонджоров, който преобразува кюстендилското Взаимно училище в класно. Учителят организира българското население в града за " преглеждане на общонародните и черковни сметки", след което се стига до изгонването на владиката. По времето на Артемий до 1833г. в цяло Крайще е имало само една средновековна православна церквица в рударското село Божица "Св.Никола". Той съдействувал в Цариград и особено неговия заместник Авксентий за издаването на султански ферман, излязъл през 1833г. за съграждането на църква на мястото на стара развалена гръцка църква, да се изгради нова в същия размер, в с. Извор /по късно Босилеград/. Строежа на църквата завършва през 1836г. , като тя е наречена "Св.Троица" и е осветена от Авксентий. Замисля се да се отвори и училище, което до построяване на негова постройка се помещавало в една от постройките до църквата. Откриването на училището станало през 1837 година, а около 1840 се построява и училищната двуетажна зграда- пръв учител е поп Георги Старио от с. Драгойчинци. След едногодишно учителствуване е сменен с даскал поп Трифун. В края на 19 век тук учителства 13 години даскал Димитър Стоянов от с. Ваксево. В 1860г. се отваря училище в с. Божица. Отварят се училища и в селата Трекляно, Брестница, Църноощица, Горни Коритен, Горно Уйно, Драгойчинци и Горна Лисина. Църкви са построени в Трекляно- 1860г., Горни Коритен- 1863г., Брестница- 1864г., Горно Уйно- 1866г., с. Долна Любата- 1871г., с. Църноощица- 1872г., Босилеград- 1872г., почти на всички направата е каменна от местни майстори-освещаването им става след идването на първия екзархийски владика в Кюстендилската митрополия. Гръцко влияние в този беден район по разбираеми причини не е имало никога. В навечерието на разрешаване на църковния въпрос през 1869г. се образува в центъра на Крайщето с. Извор /Босилеград/ българска народна църковна община, която действа в съгласие с българската народна църковна община в гр. Кюстендил.
Повторното идване на Авксенти в Кюстендил вече като Велешки митрополит /1848-1855/ временно управляващ и Кюстендилската епархия до 1858г. води временно до затихване на борбата срещу гръцкото духовенство. Макар че е представител на Цариградската епархия той назначава за учители в кюстендилското класно училище йеромонах Аверкий Попстоянов, главен учител и негов секретар в Митрополията, Христо Крантов, Николай Тонджоров, архимандрит Даскал Дамаскин.
Дионисий в края на 1858-1860г., вече като митрополит показва истинския си лик, срещу българското население в епархията. И борбата срещу гръцкия владика се явява всъщност борба срещу Цариградската патриаршия за независима българска църква. Намирайки оправдания за действията си в Гюлханския хартишериф /1839г./ за религиозни свободи и обещание за църковни реформи, провъзгласени от Високата порта в Хатихумаюна /1856г./ населението пред местните турски власти и до Високата порта настоява за отстраняването на Дионисий от епархията. С писмо до българската общинав Цариград от 05.06.1860г., подписано от повече от 52-ма души "първограждани" /съхранявано в архивния фонд на Народната библиотека в гр. София п.І.А.№ 5/ се казва, че кюстендилци приемат решението от 03.04.1860г., /когато в Цариград в българската черква "Свети Стефан" Иларион Макариополски по време на богослужба отказва да произнесе името на гръцкия патриарх, с което открито се отхвърля властта на Цариградската патриаршия/. В същото писмо кюстендилци молят цариградските първенци да им съдействат за изпращането на нов владика пред "българского архиепископа г-на Илариона, когото днеска опознаваме за началник на народно българската ни църква". На 15.06.1860г. Кюстендилската църковна община взема решение за изгонването на Дионисий и замяната му с Авксентий Велешки. Борбата навлязла вече в решителния си етап не може да спре. Подбуждани от Авксентий Велешки и Захари Струмски, българите подават жалба против Дионисий до Великия везир в Ниш. След проведена анкета Дионисий заедно с епископ Панарет Стобийски със седалище в Щип са отстранени на 04.12.1860година.
Кюстендилското население както при всички събития от общонационално значение се присъединява и към Великденската акция. Низвержението и осъждането на заточение на българските митрополити Иларион Макариополски, Авксентий Велешки и Пайсий Пловдивски от великия църковен събор, свикан от цариградската патриаршия /1861г./, подтиква кюстендилци да анатемосат патриарха по време на литургия. През 1861 г. от епархийте с преобладаващо българско население в османската империя са изпратени представители в Цариград, които заедно с местните първенци да действат пред Високата порта за обособяване на независима българска църква. Захари Струмски, който в Цариград практикува лекарската си професия е делегиран представител в този възрожденско църковен български парламент. Когато този парламент се разпуска е избрано постоянно присъствие, в което влизат д-р Ст.Чомаков, Захари Гюров, д-р Захари Струмски, Христо Тъпчилещов и Никола Минчоглу. По това време и действията на умерените кюстендилци придобиват вече все по определена насоченост. През 1863 г. "Махзарът до султана" говори красноречиво за това, за открито вземане на страна по черковния въпрос в защита на родната църква. След Великденската акция Цариградската патриаршия усещайки новата ситуация, назначава в някои епархии владици от български произход, /но естествено по разбираеми причини с гръцко самосъзнание/.
За предстоятел в Кюстендил е назначен бившият Родоски митрополит Игнатий- родом българин от Одринско с. Кара агач- 1869г. Вслушвайки се в съветите на Захари Струмски, Димитър Миладинов и на другите църковно народни дейци, кюстендилци категорично отказват да приемат Игнатий съзнавайки, че ако приемат митрополит назначен от гръцката патриаршия макар и българин, губят всякакво право за правилното разрешение на българският в случая църковен въпрос. Игнатий знаейки за положението в Кюстендил изпраща свои хора, които още при пристигането си в града на 06.07.1861г. са предупредени , "че не ги припознават за никакви и ако не биха стояли като гости, а се бъркат в работата, ще бъдат изпъдени с безчестие". Същевременно пред кюстендилския каймакамин се декларира, че "до где не се дадат правдини на народа" кюстендилци ще са солидарни със своите съотечественици от останалите епархии и няма да приемат владиката. Малобройната група на гъркоманите в града, свещениците служители на цариградската патриаршия се опитвали да пречат всячески на борбата за независима българска църква, естествено при по нататъшния развой на събитията, кой по рано, кой по късно хамелеонски според интересите се преориентирали в новата обстановка. В края на 1864г. /според записките на Вл.Караманов в края на 1863г. ДА,К-л,ф.269к,оп.1,а.е.44,л.1./
Игнатий най сетне пристигнал в епархията, след временно затихналата борба в Цариград, която била тактично трансформирана в безплодни дискусии в създадената смесена българо-гръцка комисия. Временно владиката изхвърля името на патриарха от богослужението, обещава да намали владичината и за кратко да се утвърди в града, но българското население от Кратово и Щип продължава да не го признава. Сребролюбието му скоро го кара да се овълчи и всички селища в епархията, пише вестник "Время", били вече "съгласни да искат изваждането на Игнатия от Кюстендил". В борбата срещу гръцкото влияние и срещу гръцките владици в града през 1862 г. местната община от общоправославна се превръща в българска църковна община. Постепенно борбата срещу Игнатий взема формата на открит сблъсък със замогващото се икономически местно българско население. За едно от тия събития съобщава в-к "Македония" от 07.01.1867г. На общо събрание еснафите в града решават да не допускат Игнатий да присъствува на църковния празник на 11.11.1866г. в монастирската църква "Св.Мина". Въпреки всичко владиката с помощта на на турски заптиета успява да влезе в храма и да започне службата. Тогава всички присъстващи излизат навън и остават Негово Високопреосвещенство вътре като "осъден". Когато той излязъл от вътре пред входа всички завикали в един глас: "Иди си фанариотино от тука, иди си, не те припознаваме"… Нощта срещу "Св.Евтимий" на 20.01.1867г. в желанието си да запопи още един свой привърженик, колкото по неграмотен и развратен, толкова по доверен, владиката разбунва още повече кюстендилския възрожденски кошер. Срещу ръкополагането отново се надигат еснавските сдружения. По идея на учителя М. Буботинов, те решават да завържат владишкия трон в митрополитската църква "Успение Богородично". Алексо Караманов, Костадин Георгиев, Коце Стойчев и т.н. донесли ръждива верига и с нея завързали владишкия трон и я заключили с два катинара.
Цариградската /вселенска/ патриаршия по време на робството е носител на великогръцката идея /мегали идея/, за претопяване на българския народ. Особена ревност патриаршията показва по изземването и унищожаването от българските църкви на славянската книжнина, на преведените и напечатани през първата и втората половина на ХІХ век български църковни книги. За това се издават и специални "епистолии" /заповеди/, които се изпращат на владиците в българските земи. Такива епистолии от патриаршията се издават на два пъти. Първият път през първата половина на ХІХ век, а вторият – през втората половина, или през 1867г. Втората епистолия, вече не дава желаните резултати, поради ясната причина, че вече мощно се е утвърдило националното самосъзнание /черковния или народния въпрос е бил в разгара си/. По това време наред с частично останали евангелия на български език, каквото е било евангелието преведено от рилския монах Неофит Рилски- напечатано в Смирна Мала Азия, останали или укрити от първата епистолария, се ползва вече и евангелието преведено и напечатано на български език от Ненчо Несторов- севлиец- отпечатано в Русчук в печатницата на Дунавския вилает с одобрението на самия валия, известният турски администратор, реформатор и държавник Митхад паша. По времето на втората епистолария в Кюстендил историята е записала следното: Игнатий употребява всичките си усилия за да се приберат от всички църкви в епархията му преведените на български език евангелия. За тази цел е натоварен протосингела Игнати. На всички свещеници от трите църкви в града е било заповядано да вземат и донесат в митрополията тези "протестантски книги". На тази заповед се отзовават благоприятно само свещениците от църквата "Св.Мина", а именно поп Петре Цветков Любенов от роднинския и слугински клан на гъркоманите поп Новковци, автор на етнографско фолклорния сборник "Баба Ега"- първото по рода си издание с материали събирани из селата на Изворска /Босилеградска/ и Кюстендилска околии през 50-те 70-те години на ХІХ век. Определението от самия него в увода на сборника на нарицателния образ на Баба Ега- като богиня на суеверията… в кюстендилско, говори достатъчно за неговата "начетеност" и лоялност при списването на неговото творчество.
Баба Яга като събирателен образ на определени черти от човешкия характер е тъжно да се разпознава като Богиня, фактор и авторитет в душевността на народа от български свещеник.
Каква ирония на съдбата. От 1867г. са минали само двадесет години, а той унищожителя на славянската /българска/ книжнина, издава на нея своите книги: Баба Ега- 1887г.; Самовили и самодиви- 1891г.;Сборник на народни умотворения из Кюстендилско- около 1896 г.; Народни умотворения и турските злодейства из Кюстендилско- 1902 г. Практичен човек, съобразяващ се с обстановката и с това на къде духа вятъра. Сина му д-р Йосиф Любенов- завършва медицина в Цариград през 1877г. и е един от първите лекари в гр. Кюстендил, автор на четири книги.
Другият свещеник подчинил се на заповедта на Игнати е поп Анастас Малинов. И двамата с готовност отиват в църквата, прибират напечатаното на български език евангелие и книжнина и ги занасят в митрополитския конак, като ги предават на протосингела, за да ги унищожи, като непотребни и вредни, нещо по лошо от мохамеданския коран.
Свещениците от другите кюстендилски църкви не се подчиняват на заповедта и продължават да четат в църквите на вярващите и от новонапечатаното на български език евангелие и от други църковно славянски книги- тези свещеници вече са съмишленици на борците за извоюване на самостоятелна църква. Най енергични в противопоставяне и неизпълнение на заповедта са свещениците Хаджи поп Андон Ранович и поп Костадин.
След известен застой в средата на 60-те години, по силата на редица обстоятелства Високата порта е принудена да реши окончателно гръцко българските отношения. През 1867 г. користния проект за църковна автономия на българите от патриарх Григорий VІ, който предвиждал да се даде автономия само за живеещите в Дунавска България и Нишко бил отхвърлен. Българските представители настоявали църковният въпрос да се реши съобразно етнически очерталите се територии, в съответствие с историческите и човешки права на българската нация. В 1867г. от Кюстендил и от други градове от Югозападна България и Македония, е подадено ново прошение за отделяне от гръцката патриаршия. През 1868-1869г. Игнатий и привържениците му съдействат за арестуването на народния будител Тодор Пеев. На 12 май 1869г. пред конака ясно е показано, че протакането за вземане на решение за изгонването на Игнатий от епархията може да има само непоправими последици. И така в края на 1869г. владиката е принуден да напусне Митрополията и отива в частното си имение в с. Соволяно, Кюстендилско. На 28.02.1870г. най после е издаден султански ферман за учредяване на самостоятелна Българска екзархия. Вестта за благоприятното разрешаване на църковно националния въпрос е посрещната от кюстендилци и от цялата епархия с огромна радост. От Кюстендилската епархия са изпратени благодарствени адреси до султана /Н.Б.гр.София-А.Н.Б.V№588/ и до великия везир /Н.Б.гр.София, арх.фонд т.5.инв №588-589/.
Българската екзархия е официално признаване на българската нация в нейните естествени, етнически, исторически и географски граници. В изграждането и, в нейното управление, в отстояването на нейните интереси българските обществени дейци "от екзархийската школа" се подготвят за бъдещото държавно управление. Но дядо Игнатий продължава да диша в епархията, като се ползва с подкрепата на гъркоманите.
През май 1870г., те създават в Кюстендил "Гръцко православно общество", или "гръцка община". До освобождението на България в мездлиша в кюстендилската кааза заседават едновременно като членове на същия и екзархийския и патриаршеския митрополити. За параклис след Великден 1874г. им служи къщата в града на владиката, която е имала доста обширен салон, източната му страна, служеща за олтар била преградена с дебела и неподвижна завеса, няколко икони, кандило, един свещник и столове съставлявали вътрешната принадлежност и украса на параклиса. Олтарът бил тесен, колкото да побере един двама свещеника, извършващи църковната служба около маса на която са поставени кръстове, книги, църковна утвар. Параклиса съществува до смъртта на Игнатий 23.10.1886г. Той е погребан в двора на старата църква "Св.Мина". Гробът му е зад самия олтар и разбираемо не е имал никакъв надпис и надгробна плоча. Църковната служба в гръцкия параклис се извършвала при големи празници от самия владика в съслужение на двама свещеници – гъркомани поп Георги Крекманов и йеромонах Макари поп Новков. Първият умира наскоро след откриването на параклиса.
Омразата между екзархистите и гъркоманите понякога е прераствала и в сбивания. След смъртта на Георги Крекманов и на децата на Христо поп Новков, българите не позволили да бъдат погребани в християнските гробища в двора на църквата "Св.Мина". Крекманов е погребан в бахчата на Симовци, недалеч от "Бухалските скали". Други гъркомани са били погребвани в махала "Катранлия" и т.н. Във връзка с тия събития Софийския мютесариф и местните власти нареждат такива погребения да се извършват в местността "Въртешево", където е имало старо гробище и където са били погребаните от чумата през втората четвърт на ХІХ век. Характерен израз от времето на борците между патриаршисти и екзархисти е: "Кога те гърчиха, много ли те мъчиха".
Първото гръцко училище е открито в наетата къща на Коце Стойчов, или Коце баба Анин, намираща се в махала "Варош", зад големия турски хан " Деве хани", на третата година училището е преместено по близко до къщата на Игнатий в къщата на Христаки чорбаджи Давидков. Училището действа до пролетта на 1877 година, учителства в него препоръчаният от патриаршията Йоанис- интелигентен около 50-годишен пришелец, който след затварянето на училищетно напуска града. До създаването на Св.Българска екзархия в Кюстендил не е имало отделна гръцка черква и училище. Кюстендилската община упълномощява с писмо Ангел Стефанов да ходатайства в Цариград за "вдигане4 на Игнатий от Кюстендил. По същото време се стига до нова демонстрация пред митрополията и конака, след което Игнатий е принуден да напусне града. В митрополията започват заседанията на българската община. Въпреки че и турското правителство е дало нареждане за отстраняването на Игнатия, той продължава безцеремонно своята дейност в епархията, възползувайки се от положението, че ферманът за учредяване на Българската екзархия не влиза в действие. В началото на октомври 1871г. започват преговори между българските църковни дейци и Патриаршията, за диоцеза на епархиите и кои от тях да се обособят към Екзархията. Патриаршията иска да отнеме от Екзархията Кюстендилската и Велешката епархии и две кази които съставляват половината от Битолската и Ксантийската епархии. Партизанските боричкания вътре в епархията карат Антим І да изпрати писмо до Кюстендилската община от 30.05.1872г. и да я увери, че няма никакво решение за разширяване или стесняване на епархията. На 01.10.1871г. е изработен "Правилник на новосъставената черковна община Кюстендилска". Черковната българска община за управление на черковните дела се състои от 15 членове на разните еснафи… Кюстендилската община е ръководена от първия екзархийски епитроп хаджи поп Андон Хранов от Кюстендил- познат като дългогодишен учител. През 1865г. е ръкоположен за свещеник. Той бива посочен и назначен от Архиерейския съвет в Цариград за пръв епитроп, или един вид архиерейски наместник в града, какъвто остава до идването на екзархийския митрополит Иларион. Служи в митрополитската църква "Усп.Богородично". Кандидати за избор за Кюстендилски митрополит в листата са: Иларион Ловчански, архимандрит Дамаскин- бивш главен учител в Кюстендил и виден деец по църковния въпрос и игумена на Рилската св. Обител отец Пантелеймон. Съобщението за избора на Иларион Ловчански за Кюстендилски митрополит- 1872-1884г. е посрещнато от българското население в Кюстендилско с голяма радост. В края на месец септември 1872г. Иларион поема епархията си. За посрещането му има подробно описание в дописка на вестник "Право" от 30.10.1872г. Специална делегация посреща Иларион в София. А пък цялото кюстендилско население с изключение на няколко души гъркомани и цинцари, излиза да го посрещне извън епархийският център. Иларион Ловчански вече и Кюстендилски е първият екзархийски и последен кюстендилски митрополит, като след учредяването на Българската екзархия /1870г./ е бил председател на привременния синод. Целите на екзархията са да обедини в едно дело всичко що е българско. Като представител на българската екзархийска кюстендилска митрополия, той се явява и естествен продължител на идеите и целите заложени в устава на екзархията и защитник на българщината в този район.
Той е роден в град Елена през 1800г. или 1801г. /светското му име е Йоан/. Учи в местното килийно училище и в Капиновския манастир "Св.Никола" край Търново. На деветнадесет годишна възраст приема монашески сан и около 15-16 години стои при гръцкия митрополит Иларион в Търново, след което служи около четиринадесет години като дякон, йеродякон, архимандрит и протосингел при митрополит Неофит. При него през 1849г. или 1890г. е ръкоположен за епископ. Датата е важна, тъй като събитието е важно – ръкоположен е първият българин за владика. Израсъл в тази среда той се показва като твърд привърженик на Патриаршията, като управлява около двадесет години Ловчанска епархия. Брожението срещу него особено се засилва след 1860г. Постепенно виждайки на къде отиват работите той се присъединява към редиците на българските църковно народни дейци, като изтъкнат представител на самостоятелна българска църква. В 1862г. ловчанлии начело с А.Т.Кунчев в окръжно забраняват на свещениците да споменават името му в църква, докато не се разреши църковния въпрос в Цариград. След 1868г. Иларион Ловчански вече по силата на обстоятелствата окончателно се определя на страната на своя народ. На 24.12.1868г. с общо заявление с Антим Видински, Доротей Софийски, Панарет Пловдивски и Иларион Ловчански се отказват от ведомството на Цариградската патриаршия и преминават в редиците на родното духовенство. Но родното духовенство го чувства като чуждо тяло в своята плът. Доктор П.Стоянов характеризира Иларион, като върл враг на българската самостоятелна Екзархия. За такъв го считали всички ловчанлии. Но той бива председател на привременния синод, като след това е избран за български екзарх, но си подава оставката под предлог, че е в напреднала възраст. Една от причините за подаване на оставката се сочи, че той е един от низвергнатите български владици и за да не се изострят още повече отношенията с Патриаршията, по внушение на Високата порта, той се отказва от екзархийско достойнство. Но явно, че нещата са по дълбоки, защото той вече не се е ползвал с доверието и на турското правителство след като е бил вече председател на привременния синод и през това време е бил обект на редица злепоставяния пред него. А от друга страна правителството явно, че си е давало ясната сметка, че избирането на друг на мястото на Иларион ще усложни още повече напрежението вътре в синода, което разбираемо е, че е било търсено и в партизанските боричкания на борците за църковни права за по лесното управление на църковния въпрос в интерес на империята. Изборът на екзарх се извършва от смесения екзархийски съвет чрез балотиране, вместо от предвидения от екзархийския устав избирателен църковно народен събор. Състезанието се свежда от пет до двама кандидати. На 12, респективно 16 февруари се "избира" и първият Български Екзарх /1816-01.12.1888г./- Видинският митрополит Антим. След като Иларион си подава оставката, за екзарх остава Антим, който до 52-та си годишнина крие, че по народност е българин, изявен гъркоман. Руският професор Е. Голубински от Московската духовна академия познаващ лично Антим още като студент, смята че той се присъединява към българското църковно народно движение по користни съображения , за да си създаде възможност за по добро положение. С провъзгласяването на Антим за български екзарх, започва борбата за неговото сваляне. На 14 април 1877г., той е лишен от екзархийството, със заповед на султана. Приключва една за съжаление не последна политическа битка, както се уверяваме и в наши дни, за сметка на България… на Българската Православна Църква.
От 08.03.1870г. смесеният екзархийски съвет заседава и за основна задача има да разработи проектоустав за устройството и управлението на Българската екзархия. На всяко заседание стават спречквания.
Мненията за устройството и управлението по екзархийските дела се разделят основно между две враждуващи по между си партии. Партията Иларион Макариополски- Кръстевич иска да остави управлението на всички екзархийски дела само на "духовното съсловие", а партията на Чомаков, подкрепен от някои владици, настоява всички дела, вън от богослужебните, да се възложат на мирски съвет при Екзархията.
С обособяването, организирането, устройството, управлението, порядъка и поведението на Българската екзархия, на Българската Православна Църква, стартират и човешките страсти и интереси. Постепенно църквата като цяло се елиминира от личния, частния, социалния, икономическия, духовния и политическия живот на българина и на неговото отечество- което се повтаря при всяка нова обстановка до днес.
На 17.01. 1871г. в."Свобода" пише: "Както цариградските българи, така и цяла България, са се разделили на две партии, но не за идеи или да се открои това, щото е право, а за личности или кой да бъде ага и кой да язди "магарето". Всъщност обективно погледнато, историческата, историческата е друга. Възрожденската епоха вече красноречиво е фиксирала и развива в националното съзнание, трайно и цялостно идеята за безкомпромисна борба по линия на църковно-просветната свобода и извоюване на политическа независимост. При извоюването на политическата независимост ярко се преплитат еволюционистичното и революционното течения.
Любен Каравелов във в."Свобода"от 25.12.1871г., пише:"…българският църковен въпрос не е нито йерархически, нито канонически, а политически…Ако българите да би се отказали днес от своите църковни права, то в това също време те би трябвало да се откажат и от своето име…" Георче Петров по късно споделя:"…ако сме се борили с нея /екзархията-б.а./, борили сме се по екзархийски работи във връзка с нашата идея…" Личните интереси на българина намират своя естествен изразител в икономическото обособяване, а то се преплита с църковната, културно просветната и национална идентичност.
В такава народна обстановка смесеният екзархийски съвет е модус за противопоставяне и скандали, зловонен оазис където се ражда и укрепва разединението, българите се делят на русофили, туркофили, гъркомани, англофили, австрофили и всякакви други фили, но не и на българофили. Тук са родните наченки на първите партии, на партийните борби, които се вихрят с пълна сила в новоосвободена България, та и до днес. Не подлежи на съмнение факта, че екзархията постепенно е принудена да води сложна и опасна за отделната личност двойна игра. Като християнска институция, тя не е могла да не се солидализира с разширяващите се движения в империята и в Европа в защите на българския народ, но поради постоянните обвинения в симпатии и съучастничество, тя е трябвало да прикрива своята дейност с фрази и с изяви за верноподаничество към султана.
Априлското въстание предизвиква окончателен разкол в средите на едрата българска буржоазия в Цариград /Н.Михаиловски, х.Иванчо Пенчович, д-р Ст.Чомаков и др./ остават на туркофилски позиции. Екзарх Антим І с русофилската буржоазия намира за необходимо да се възползва от създаденото положение в Европа срещу Турция, за да поставят пред европейските кабинети въпроса за независимостта или поне за автономията на България. Делегация в която са включени секретаря на екзарха М.Балабанов и членът на екзархийския съвет Др. Цанков е изпратена в европейските столици с меморандум до съответните правителства. В него се иска подобрение на участта на българския народ, като му се даде автономия в границите определени с фермана от 28.02.1870г. Антим І изпраща писмо до петербургския митрополит Исидор, съдържащо молба за покровителство на България от Русия /11.08.1876г./. На това смело послание руският император е написал собственоръчно "Да се освободи България". Пет дни след обявяване на Руско Турската война, на 17 април 1877г., великото везирство сваля Антим І от поста екзарх, поради русофилските му позиции.
Интересна е личността на следващия, екзарх Йосиф /светско име Лазар Йовчев /05.05.1840-20.06.1915г. от Калофер /споменавам го защото по негово време е станало унищожението на дейността на Кюстендилската епархия- б.а./. Тази личност достатъчно красноречиво подсказва какъв е бил порядъка на нещата надолу в йерархията на събитията и на екзархията. Той учи в Калофер, Цариград и Париж, с издръжката на калоферци за да стане учител на мястото на Ботю Петков /бащата на поета Христо Ботев-б.а./. Бързо се обиграва, получава турска стипендия и заменя литературата с право, но покрай стипендията на турското правителство, продължава да получава и издръжката от калоферци. Завършва и криейки се от калоферци започва работа в Цариград, където е един непреуспял адвокат. По това време острата криза от кадри в новоучредената Българска екзархия свързват безкрупулният, амбициозен Лазар с д-р Ст.Чомаков, член на смесения екзархийски съвет /туркофил/ и на 12.01.1872г. постъпва на служба в системата на църквата. На 02.02.1876г. вече архимандрит Йосиф с неотклонното застъпничество на д-р Ст.Чомаков, член вече на турския държавен съвет, на пловдивския владика Панарет и сие, като навлек, "насилнически" без наличието на съответните нормативно изискуеми се качества за архиерей става Ловчански митрополит.
На 25 април 1877г., на 37 години, без религиозно образование, той е "избран" за екзарх.
Но…… интересни са политическите събития от това време. Лятото на 1875г. след отхвърляне на Лондонския протокол на Великите сили с предложение за реформи в Османската империя, има поредно изостряне на Източния въпрос. Босна и Херцеговина са пламнали, бушува Сръбско-турската война /1876г./, априлското въстание в България изостря политическото социално и духовно статукво на раятa...
След декемврийската /1876г./ Цариградска конференция, на 24 април 1877г. излиза манифест на император Александър ІІ и Русия обявява война на Османската империя.
Каква е тази разнолика личност, която да падне толкова ниско, кой и как избра поредният български екзарх, тайните турски имперски служби или… ние можем само да се досещаме, но не издавайте стон...
"Екзарха" се радва на доверието на турското правителство от младини, като негов стипендиант /храненик/ и той явно оправдава това доверие.
На 30.05. 1877г. екзархът разпространява окръжно с което приканва: "Българите да бъдат верни на султана в започналата война /Руско-Турската 1877-1878г./ и да се молят за победата на султанските войски". "…Съветва публично в един френски вестник правителството да засели в празните планински земи на русчушкия и одринския вилаети татари, черкези, кюрди" /които в това историческо време са чергарстващи и е трябвало да бъдат бедствие за християнското население в тези райони-б.а./
Не смее да участва в учредителното събрание /10.02.1879-16.04.1879г./ в Търново /да не си помислите случайно че това е предизвикано от Висши цели или Тайнство за бъдещото управление на България-б.а./, избягва да посещава, и когато е посещавал е съмнително защо -българското дипломатическо агентство в Цариград.
Този "Народен водач" – да го наречем с пряко сили духовник е бил вместен в една отминала епоха, между възрожденците- борци против "религиозните заблуди"
Еххх…, това не мога да го разбера, нямам сили вече да се срамувам, явно тия които са писали за него са като него.
Той споделя: "Аз съм поданик и чиновник на Н.И.В. султана /забележете-чиновник на султана-б.а./ и Екзарх най напред на неговите прями поданици българите във вилаетите. Екзархията е турско учреждение /забележете- турско учреждение-б.а./, самостоятелно и отговорно пред турското правителство", т.е. независим от България, "но съм и Екзарх на Българската Православна Църква, моята власт на предстоятел на БПЦ в никакъв случай да не се представя за илюзорна, щом се милее за народната, етническа цялост на България".
Но годините минават и българският екзарх е натрупал рутина и се ползва с авторитета на мъдър и изискан дипломат, желан гост на дипломатическите представители в Цариград.
"На честването на рождения ден на султана на 04.11.1902г., в дните когато е потушено Горноджумайското въстание /това е време, когато по редица причини Екзархията едва ли не е в центъра на революционните борби, / без самата тя да желае това-б.а./, султанът оказва специално внимание на Екзарх Йосиф, с което иска да разсее впечатлението, че започва нова организирана антибългарска акция". Едва след това, той приема поздравителния адрес на цариградския патриарх. С дипломатически такт малко по късно в разговор с Рауф паша, екзархът заявява, че действително омиротворяване в Македония и Одринско ще настъпи, ако се подобри положението на населението- "турският режим е истински анахронизъм"- споделя той. По стечение на историческите обстоятелства, да го наречем с екзархийско съдействие, са открити над 1000 български училища. Почетен член е на БКД-1902година, Дарител на БАН.
...Та по такива прашни пътища и в такива мътни води от това време и до наши дни плават и нашите кюстендилски работи...
...След патриаршеския митрополит Доротей, Иларион Ловчански /по късно Кюстендилски/ единодушно е избран за Софийски митрополит, но Св.Синод при Екзархията в заседанието си от 04.07.1872г., отговаря, че избора е незаконен.
Вече като управляващ Кюстендилската митрополия, дядо Иларион се старае да ограничи действията на патриаршеския владика Игнатий да се намесва в обществените народни дела в епархията. На 10. 10. 1872г., съгласно екзархийския устав, чл.12 се събират всички еснафи в града за избор на Привременен епархийски църковен съвет. За членове на епархийския съвет са избрани поп Андон Ранов, иконом поп Тодор и поп Константин, както и Иванчо Христов, Димитър Георгиев, Манол Ангелов, Димитър Илиев, Иванчо Рамаданов, и Христо Мирчов. Този църковен съвет, българската община и Екзархийския митрополит се противопоставят на гъркоманското влияние в града. При оглавяването на епархията с диоцез градовете Кюстендил, Радомир, Щип, Кратово, Кочани и селата около тях с общо 16681 домакинства дядо Иларион намира тук около 200 свещеника, ръкоположени от владиците, погърчения албанец Дионисий и Игнатий Родоски, които по разбираеми комерциални причини нямат нищо общо с духовността и въжделенията на българския род. Почти всички са неграмотни, което се отнася и за 14-те свещенника на Кюстендил. Екзархийският съвет взема решение да не се ръкополагат повече свещеници /дерибеи/, докато тяхното число не се намали до 66 души. Иларион дипломатично потвърждава ръкополагането на вече действащите как да ги наречеме... хайде свещеннослужители. Той разделя Крайщето на седемнадесет енории. "През месец ноември 1872г. Екзарх Антим І нарежда на Иларион да води упорита борба срещу гръцкия владика. В следващото си писмо Екзархът отново предупреждава Иларион, че борбата срещу Цариградската патриаршия все още не е приключила. Патриархът още "бленува" да изменят фермана. Поради тези причини трябва да се засили борбата срещу Игнатий, който все още има привърженици в Кюстендил. От същото писмо става ясно, че Екзархията е направила опит да отстрани Игнатий чрез турското правителство, но то отказало". Действията на Игнатий в епархията придобиват канонично и правно основание след схизмата от 16.09.1872година. Тя е повод турската власт да започне да се намесва по открито на страната на Патриаршията, като тази намеса е най силна в спорните епархии в Македония. Дядо Иларион губи значителни позиции в Кочани и Щип, най трайно в Пиянечката област, поради възрастта си, поради сребролюбието си и самолюбието си, за което му обръща внимание и Екзарха в две свои писма от февруари и март 1873година.
През 1873 година почти всички еснафи в града взимат решение под клетва и проклятие, никой от тях да не влиза в какво и да било търговско общение с гъркоманите и протестантите, като не им продава никаква стока и не купува от тях каквато и да било предлагана им стока.
За помощник на Иларион от 23.07.1873г. от Св.Синод е назначен дякон Алекси Петков, който в края на есента напуска епархията поради двуличното и недружелюбно поведение и отношение на владиката.
Високата порта през 1874г. разпорежда да не се пречи на Игнатий да служи на Великден в Кюстендил в частна къща и препоръчва да му се отстъпи една от трите действащи църкви в града. Но се оказва след допитване, че само 65 души са последователите на гръцкия владика в града и Екзархията подава такрир, че няма основание да се предостави на гъркоманите отделна църква.
Отчитайки затрудненията в епархията, екзархийското ръководство същевременно знае, че Иларион не притежава качества за да овладее положението. Затова през декември 1872г. Антим І съветва Иларион да си намери помощник, за да го подпомага в борбата му срещу патриаршеския владика. След дякон Алекси, е назначен за помощник Архимандрит Константин и Синесий, който след ожесточени спорове между българите и гъркоманите е ръкоположен за епископ, протосингел в митрополията, викарен епископ на Иларион, който пребивавал в Кюстендил и Щип до септември 1877 година.
Митрополит Синесий /светско име Стоимен/ е известен като предпоследен български скопски екзархийски митрополит. Роден е на 10 октомври 1836г. в лозята на с. Скриняно, Кюстендилско. Йеромонах Йоаникий от светогорските монастири е бил брат на баща му, преселник от Сливен, той е бил протосингел при тогавашния кюстендилски митрополит Артеми, който възглавява Кюстендилската епархия от 1829г. до 1858 година. Повечето време Артеми живее в Цариград, а след това в Александрия, като избран Александрийски православен патриарх. Едновременно с патриаршеската титла си запазил и длъжността Кюстендилски митрополит, която "управлява" и взима данъци, чрез изпратени от него помощници- епископи.
Стоимен /Синесий/ на 04.03.1854г. в деня на "Св.Тодор Тирон" е подстриган за монах от Авксенти. На другия ден от подстригването, или на празника "Св.Неделя", бива ръкоположен в дяконски чин, в храма "Успение Богородично" в гр.Кюстендил с името "Синеси". Като дякон Синеси стои при Авксенти три години, от първата половина на 1854г. до началото на втората половина на 1857 година. След това служи при Вележкия гръцки митрополит Антимия 4 години, след което отива Цариград. През 1862г., той се завръща в Кюстендил и управлява монастира в този град "Св.Мина"- открит през 1859 година. Стои тук до 19 октомври 1864 година. След това бива в Рилския монастир от където е изпратен в гр. Вратца /Враца/. След 10.02.1874г. със съгласието на рилското братство идва по искане на Иларион за протосингел в Кюстендил. Тук Иларион веднага го въздига в "архимандридски чин" /но всичко това става не по волята на Иларион/, а по настояване на Антим І. Синеси напълно оправдава доверието на Екзархийското ръководство, което иска да се запознае по отблизо със Синеси и затова екзарх Антим с писмо от 04.08.1875г. до Иларион иска да го изпрати веднага в Цариград. А Синесий е внушително висок на ръст, широко лице, дълга до корема брада, сиви големи гълъбови очи, права снага. Внушава респект на всеки, дори включително на валията и сановниците му в Кюстендил. За него дават добри атестации от Щип и от Кюстендил. Ръкополагането му за епископ става без знанието на Иларион и въпреки несъгласието му. Но мислещият, прозорлив протосингел пише писмо до Кюстендилския владика, за да вземе неговото позволение и благословия, но без резултат. Иларион веднага пише писмо до синода, което да опетни Синеси. Но под натиск от Синода, че ако донесенията срещу Синиси са неоснователни ще носи последствията за това, Иларион дава съгласието си за да му се ръкоположи епископ- помощник, архимандрит Синесий. Ръкополагането на Синесий се извършва на 21 септември 1875 г. с титул "епископ Стобийски". На 04.10.1875г. той идва в Кюстендил и макар че Иларион отсъства, е посрещнат тържествено и сърдечно от неговите съграждани, както и от духовенстквото от града и околията. Той веднага заминава за Щип за да се представи на епархийския си началник, който не се държи добре с него и го оставя в гр. Щип, откъдето управлява две години в благотворна дейност, западната половина на епархията, състояща се от щипската, кочанската и кратовската каази и част от част от кумановската и паланечката.
В заседание от 27.08.1877г. Св.Синод намира за уместно да изпроводи епископ Синесий в гр.Пловдив. През 1884г. той получава известие, че е избран за Охридски български екзархийски митрополит. През тези години 1880-1885г. Българската екзархия се оказва пред невъобразимо сложни трудности. Турските власти вземат необходимите мерки за да обезличат българщината в Македония и Одринско. По будните българи, местни дейци на църковните общини са хвърлени в затворите на Цариград, или са разселени в Мала Азия. През 1880 г. е изработен "Закон за вилаетите в Европейска Турция", чиято цел е да се постави в малцинство българското население, при новото териториално деление. Когато е поставет въпроса за приложение на клаузите на Берлинския договор, новите вилаетни граници са обезсилвали смисъла на народностните привилегии. Срещу Синесий бързо никнат съпротива и открита заплаха от страна на сръбската пропаганда. От втората половина на 1891г., той идва на симулантно лечение и почивка в Кюстендил, за около три години, при обща почит от гражданството. На 22.11.1894г. по настояване на екзарх Йосиф, заминава за гр.Скопие, да управлява скопската епархия, вместо дотогавашния и титуляр, който не е могъл да прояви духовно-пастирски и църковно обществени способности, митрополит Максим Пелов /1850-1938г./, който е бил назначен за Пловдивски митрополит. На 29.09.1896г. се произвежда избор за скопски митрополит и той почти единодушно е избран за такъв. Нужния за това султански берат му се изпраща на 06.02.1897година. В тази епархия Синесий води упорита борба със сръбските пропаганди. В 1909г. той си подава оставка изтощен от борбите и от назначения чрез огромни подкупи от сърбоманите скопски митрополит сърбин Фирмилиан и се прибира в родния си град. В Кюстендил той прекарва последните години от живота си в къщата на близкия си роднина доктор Иван Басмаджиев. Умира на 16.12.1917година. Погребан е достойно в църквата- монастир "Св.Мина", до самия гръб на църковния олтар, в същия гроб в който е бил погребан и последния гръцки патриаршески митрополит на кюстендилската епархия Игнатий. Сякаш по иронията на съдбата в този гроб влязоха останките от гръцкото присъствие в Кюстендил и от българското духовно присъствие в Охрид и Скопие. Над гроба му имаше скромна плоча от пясъчник без надпис /спомням си за него като ученик в ТДВА през 1971-1975г., намираше се до гроба на о.Малинов, над който има надгробна плоча с надпис б.а./. Няма знак на признателност от църковното настоятелство, от роднините, от кюстендилската градска община, за да напомнят че тук почиват останките на един стар и виден кюстендилски гражданин, дългогодишен висш духавен и народен труженик, голям отечественолюбец в защита и опазване на българската народност в Одринско и Македония.
Но да се върнем към владиката Иларион, той сам желае да се махне от бедната, където вече го и недолюбват, трудна за управление Кюстендилска епархия и моли Св.Синод да бъде назначен през 1875г. на мястото на Дионисий за митрополит на овдовялата Ловчанска епархия, от където някога е изгонен. Изпратеният Мелетий софийски митрополит, който по късно е интерниран в Кюстендил, за да проучи въпроса в Ловчанска епархия не дава най меко, дипломатично казано, особено благоприятни сведения за Иларион. Поради това Св.Синод не взема решение да удовлетвори молбата на митрополита, като остава да се проведе избор, който е спечелен от тогавашния секретар на екзархията архимандрит Йосиф, който през пролетта на 1877г. е избран за български екзарх, на мястото на Антим І, нежелан от турското правителство и принуден да си подаде оставката. Това естествено не означава, че избора е реален и нормален и че това е по добрия вариант, защото да си припомним, че Йосиф постъпва на работа в църквата на 12.01.1872г. и без религиозно образование е избран за екзарх на 25.04.1877г. Това означава, че той е трябвало бързо да премине по стълбицата на йерархията и назначенията в Българската църква в интерес на империята.
След /Санстефанския договор 03.03.1878г. /19.02.ст.ст./ в Сан Стефано, днес квартал Йешилкьой, част от историческото предградие Бакъркьой в Истанбул и 01-13.07.1878г. Берлинския договор, както и през въстанието на 1902/3 година и войните от 1912/13г. и 1915/18г., при изселническата и преселническа вълна, пластовете на кюстендилското население се изместват основно, не остава и спомен от гръцко влияние в Кюстендил /малкото гъркомани се преориентират в новата обстановка/. Тук идват преселници от Царево село и околните 15 села, от Кратовско, Паланечко, Малашевско, Кочанско, Велешко, Прилепско, Щипско, от други околии на Македония, Босилеградско, града се заселва с българи-/християни/ и от селата от околията и от вътрешността на България. От това време и местни и преселници заживяват в нова обстановка в новата си родина, обстановка на завоевания, на подем.
Но нека пак за малко да се отплеснем, за да се срещнем с още един примес интер парес, пръв между равните. Мелетий /Зографски/ 1832-1891г. бивши от 1872г. софийски владика, който с обявяването на София за столица на България, става и първият столичен митрополит. Ярко откровен, непостоянен, /може би тук е уместно да споменем, народната поговорка, че "владика зян не става"/ разнолик клирик, гражданин и общественик, обект на внимание и зачитане, на пренебрежение и унижение, предизвикващ и провокиращ…С русофилски убеждения, заради които туркофилите в екзархийския съвет начело със Ст.Чомаков го свалят от митрополитската катедра. Това решение остава в сила и след освобождението. Цяло чудо е как в тази обстановка на разнофили, но не и на националофили на Софийската катедра 1922г. застава Маркианополския епископ Стефан, славянофил, по късно масон. Може би това се дължи и на неминуемата преориентация в новата обстановка на Екзарх Йосиф. През 1943 година Софийският митрополит Стефан допринася за спасяването на българските евреи и цигани. На 21.01.1945г. е избран за Български Екзарх. На 06.09.1948г. е принуден да подаде оставка като български екзарх от комунистическия режим. През 2001г. е удостоен посмъртно от израелския мемориален институт "Яд Вашем" със званието "Праведник на света". Но да се върнем пак на злополучният Мелетий- интерниран в гр Кюстендил- прекарва тук осем години. Тръгва за Кюстендил на 05.04.1883г. и пребивава тук до 1891г.В града за няколко дни остава в митрополитския конак, като гост на Иларион, с който са в приятелски отношения още от Цариград.
Харесва му се празната къща кула на Шакир ефенди- намираща се в западния край на града, в близост до църквата "Св.Мина", която купува. В града поддържа добри връзки с двамата митрополити, като тяхното време минава в разговори по църковния въпроси т.н. След смъртта на Иларион му се разрешава да взима участие в богослужение по покана на Кюстендилското църковно настоятелство. Взима участие в богослужениятав съборната църква "Усп.Богородично", като държи и религиозни проповеди. В града завалията гастролира, като всеки владика с двойнствените си роли при срещата му с Александър Батемберг, по време на преврата на 09.08.1886г., и след него при свалянето му. Гражданството започва да гледа подозрително на него и той бива изолиран. Но това време /1887-1889г./ се оказва най ползотворното в неговия живот за църквата, като превежда и издава книги с религиозно съдържание, сътрудничи в издаването на духовно-църковното списание- вестник "Съветник" издавано от неговия бивш секретар и приятел, дякон Игнати Рилски, печати много слова и поучения за свещеници и християни. През 1884г. превежда и отпечатва книгата"Анти енкиклика" от руския писател Платон, в 1897г. написва и напечатва книгата "Длъжностите и правилата на свещениците", в 1887-1888г., написва "Неделнислова и поучения"- подписът е само с инициали М.М. Здравословното състояние на Мелетий вече е много влошено, отива до Виена. През 1889г. заминава за Цариград, от там за Иерусалим и след няколко седмици се връща в Кюстендил. Преди да замине отново за Виена написва на 15.06.1890г. завещанието си. Къщата си в София е продал на тогавашния /1889г./ столичен градоначалник Христо Басмаджиев. Част от имота в Кюстендил е завещал на Рилската обител. След Балканската война имота е продаден на частни лица, като една голяма част е дадена на Кюстендилската градска община, където още преди Балканската война е построено основното училище "Св.Иван Рилски", по късно първата прогимназия в Кюстендил. За съжаление до сега никой кюстендилец не се е възползвал от неговият фонд "Митрополит Мелетий Софийски". През есента на 1890г. по съветите на виенски лекари отива на почивка в околностите на Кайро. Там умира на 06.05.1891г., погребан е в местността "Старо Кайро"- в двора на манастира "Св.в.м.Георги". По късно в същия гроб е погребан игумена на манастира архимандрит Митрофан.
Наред с отрицателните качества и бягството от Ловчанска епархия на Иларион - последният кюстендилски митрополит, трябва да му се признае загрижеността към учебното дело в епархията.
В свое писмо до епархията си той споделя за училищата следното: "Те са които ще развият умствените способности на народа ни и чрез тях само народа ни ще научи съзнателно длъжностите си към Бога, към Царя, към себе си и към ближните си.
Делото на кюстендилският владика било посрещано с одобрение и посочвано за пример в останалите български краища.
В завещанието на владиката от 1881г. най голямата определена сума 75000 гроша е за направата на училище в Кюстендил, 88000 гроша за направа на богословско училище и 2500 гроша за радомирското училище, /цялата сума на завещанието била 300000 гроша/. След смъртта на владиката тези пари не са открити. Може многоликият и преднамерено да е направил такова завещание за пред историята...
Екзархийският епархийски владика Иларион играе по силата на обстоятелствата важна роля за освобождението на гр. Кюстендил от Османско присъствие. Днес може спокойно да се каже, че без неговото пряко участие в тези събития сега града щеше да принадлежи на друга държавна администрация.
Появяването в първите дни на месец януари 1878г. на четата на дядо Ильо войвода /около 50-60 души/ в източния край на Кюстендилска околия, по местата разположени на левия бряг на р. Струма и в Конявската планина е първият знак на дълго чаканата свобода, който активира местното население. Руското командване е разпоредило да не се преминава билото на Конявската планина, до където се е предполагало, че трябва да мине демаркационната линия. Но може ли дядо Ильо и неговите четници узнали за това да слушат и да останат спокойни. Може ли дядото да се примири Кюстендил и неговият край Малешевско, да останат невключени в новосъздаващата се българска държава. И за всички по нататъшни събития "греха" лежи на неговата глава, той действува и настанява четата в подножията на Конявската планина и я направлява към Кюстендилското поле.
Нашествията на шопите от Краище и Трънско изострят още повече обстановката в напрегнатия от очакване на развръзката Кюстендил. В тази обстановка Илия войвода влиза в тайна връзка с екзархийският кюстендилски митрополит дядо Иларион и му внушава мисълта да предложи на временното турско управление и на първенците турци да поискат влизането на руска редовна войска в града, за да не пострада мирно население и имоти. Градското управление под внушението на Иларион /който съобразявайки се с реалната опасност Кюстендил да остане под турска власт, решава да направи молба до руското командуване на войсковата част която е разположена в радомирско, за да завладее града без бой. Молбата е подписана от каймакама, всички първенци турци, българи и евреи и сепредава на една делегация от българи и турци начело с двамата митрополити Иларион и Игнатий, които я отнасят в с. Коняво, където турската власт е подлъгана, че вече има руски части. Четата на дядо Ильо е представена за авангард на руската войска и делегацията представя на войводата молбата на временното кюстендилско управление. Веднага по нарочен четник молбата е препратена до руското началство в Радомир. Въпреки заповедта на руското командване войската да не се движи западно от билото на Конявската планина, генерал Арнолди на 11 януари 1978 г./ст.ст/ вечерта дава заповед един ескадрон от 4-ти харковски улански полк да заеме Кюстендил. На 12 януари втори ескадрон заминава за Кюстендил, на 13 януари ескадрона, четата на Ильо войвода, доброволци, части от силите на Шопското въстание начело със С. Соколов влизат в града посрещнати тържествено като освободители. Радостта трае до обет на другия ден. От Крива Паланка към града се придвижва турска войска и малобройната руска дружина с четата на Ильо войвода се оттеглят, а с тях и половината от българското население към Радомир.
Но междувременно делегацията която е изпратена в гр. София /Мито Чорбаджигогев, татаринът Молла Али/, са вече отчаяни, че не са могли да склонят главното руско командване да изпрати редовни руски части в гр. Кюстендил, понеже вече са влезли в сила обстоятелствата за подписване на Санстефанския договор между двете воюващи страни. В това си отчаяние Мито Чорбаджигогев среща по софийските улици сина на кюстендилски лекар, който е италианец по произход и му разказва за последните събития. С негова помощ се свързва, и със съдействието на софийския вицегубернатор проф. М. Дринов и италианския консул в София Виторио Позитано- те успяват да склонят руското командване към активни действия за освобождаване на гр. Кюстендил. По стечение на обстоятелствата, писмата, които са представени от името на привременния Кюстендилски комитет подписани и подпечатани с подписа и печата на Кюстендилския екзархийски митрополит, са изиграли особената роля за решаването на съдбата на гр. Кюстендил.
Борбата за самостоятелна българска църква довела до издаването на султанския ферман на 28. 02. 1870 г. който е своего рода официално признаване на българската нация в нейните естествени, етнически, исторически и географски граници, е доведена до край в Кюстендил. Единствено правата извоювани в църковно- народната борба, дават правни основания на италианският консул и на руското командване, да предприемат действия за освобождаването на града, въпреки че вече е било в сила едномесечното прекратяване на военните действия до подписването на Санстефанския мирен договор.
На 17 януари след кратък бой под командата на майор барон Меиндорф руски части от отреда на ген. Йосиф Василиевич Гурко заемат повторно и вече окончателно града. На другия ден дядо Иларион заедно със всички свещеници от града отслужва тържествен благодарен молебен в митрополитската църква "Успение Богородично", като същевременно отслужва и първия водосвет при учредяването на първото свободно българско общинско управление в града, пръв временен член на което е и той /това е рождения ден на кюстендилската администрация – б.а./. Само две непълни денонощия делят освобождаването на Кюстендил от прекратяването на военните действия, по силата на сключеното примирие в гр. Одрин на 19 януари /ст.ст./ 1878г.
След тези събития Иларион е изцяло на разположение на руската окупационна власт, съветник по учредяване на местните учреждения и назначаване на българи в тях.
През есента на 1878г. в Кюстендил се създава комитет – "Единство" в който като член учредител Иларион взел дейно участие. Дейно и състрадателно кюстендилският митрополит като народен пастир се погрижил за първите бежанци от Македония, на брой повече от 500 семейства.
Град Кюстендил е временно седалище и на Натанаил Зографски /митрополит Охридски и Пловдивски, светско име Недялко Стоянов Бойкикев 26.10. 1820-18.09.1906./, през 1878-1879година. Участва активно в национално освободителните борби в Македония, ръководител на Кресненско-Разложкото въстание. Организира общобългарското движение срещу решенията на Берлинския договор, чрез комитетите "Единство". Той е първият кандидат за митрополит в Македония.Но екзархът не иска и да чува за него, - "да проводи този слабоумен калугер в Македония". Неговият живот е подвиг- дългогодишен, революционен, просветен и книжовен, но не църковен.
Във връзка със събитията по освобождението на Кюстендил, на много пъти е повдиган въпроса, за построяване на нов храм на мястото на църквата "Усп.Богородично", по голям и величествен. За тая цел през 1893г. църковното настоятелство взима решение от 20.10 с.г.да започне събирането на средства, за да се изгради нова църква, върху основите на старата. През 1928г. настоятелството решава да се образува неприкосновен фонд, с който в бъдеще, когато сумата достигне 10 милиона лева, да се построи желания храм. Това решение има дословно следното съдържание:
1. Влага се свободния църковен капитал от 200000 лв. в Кюстендилската земеделска банка. Други 100000 лв. в Кюстендилската популярна банка, където и сега би трябвало да са вложени на срочен влог и с капитализиране на лихвите, с име "Фонд нов храм Успение Пресветая Богородици" и който фонд ще бъде неприкосновен в продължение на 45 години, до 1973., след последната дата да се почне построяването на новия храм, който до 1978г. трябва да бъде построен, та честването на 100 годишнината от освобождението на града да се извърши в новия храм. Взетото решение е утвърдено от софийският митрополит. Въпроса дълго време е занимавал сериозно местната общественост. С изх.№ 30 от октомври 1909г. църковното настоятелство за за кой ли път поставя въпроса официално на Председателя на Кюстендилския окръжен съвет и до окръжните съветници за отпускане на средства за строеж на новата съборна църква, с писмо изх. № 5 от февруари 1910 г., то кани кмета да участва в делегация пред народното събрание- София за отпускане на средства за построяването на църквата. Много са религиозните и обществени организации които дават своята лепта, сред тях е и православно християнското религиозно дружество "Назарет" за което сочи писмо № 62/13.07.1911г., което е с вх.№ 47 в архива на църквата "Усп. Богородично". През 1938г. фонда е нараснал на 800000 лева.
Днес /1999г./ нишката е изгубена, парите… теми за разговори и интриги, тъжни за обикновените хора и още по тъжни за тези които не са намазали...
Погребението на дядо Иларион е било на времето голямо събитие за гр. Кюстендил. В записките на Владимир Караманов четем: "По заповед на екзарха при погребението и за опелото взеха участие тогавашния Самоковски митрополит Доситей и пребиваващият в града, като заточеник /интерниран/ софийски митрополит Мелети.При погребението присъства и взе участие и тогавашният управляващ Св.Синод в Княжество България Варненско преславски митрополит Симеон, почти всички свещеници от Кюстендилска епархия. Преди да го погребат, тялото му облечено в архиерейски одежди, с митра на глава и жезъл в ръка, бе положено и прикрепено в седящо положение на един голям стол, във вид на престол, и така оставено в продължение на три дни, за да го видят и му се поклонят и целунат ръка всички желаещи пасоми от града и епархията.
През цялото денонощие стоеше при мъртвеца, като на почетна стража по един свещеник от епархията, който четеше подобаващите молитви. В деня на погребението взе участие целият Кюстендил и много души селяни и граждани от епархията. Присъстваха и всички граждански и военни власти в града, учителите и учениците и едно отделение войска. Опелото му се извърши в черквата "Св.Богородица". Телото му в седящо положение, заедно със стола се изнесе от митрополитското здание където бе изложено и се направи една обиколка с него из околните на черквата улици, в присъствието на неизброим народ. След опелото и последното опрощаване, останките му бяха положени в притвора на църквата. Те бяха положени в седящо положение на трон."
След смъртта на дядо Иларион, Кюстендилската митрополия е унищожена с решение, окръжно от Българската екзархия от /06.03.1884г./, № 230, Цариград, вследствие на решение на Св.Синод от 16.11.1881г., поради обикновените си човешки користни амбиции, интриги и интереси на владиците от тогавашния състав на синода. Списание "Духовна искра" издавано от православно християнско братство в Кюстендил с гл. редактор Хр. Поппавлов, радетел за възстановяване на Кюстендилската митрополия бр. 1 от 1922г. за тези събития пише: :Всеки който е бил в близкото течение на църковния ни живот от това време и знае какви са били личните отношения на нашите архиереи тогава, ще разбере, че… причината за унищожаването на тази вековна епархия… са били егоизмът и амбициите на архиереите, които са съставлявали тогава Синода"...
След като в градската библиотека ползвах на два пъти списанието Духовна искра издавано в Кюстендил за този материал и то изчезна от нейния книжен фонд, поради нечии интереси.
Юридически въпроса за Кюстендилската епархия не е решен, защото със закриването и откриването на такава местна институция може да се занимава единствено църковно народен събор, а не частно Св.Синод. При унищожаването на регионалният църковен орган, който има обединително отечествено значение в мислите ни и днес е спънато и смачкано от тази му страна историческото развитие на националния въпрос в този район и с него духовно-църковното и патриотично отражение в мисленето, в разбиранията, в личния ни живот, в материалната ни и духовна регионална култура.
След унищожаването и стъпкването на духовното присъствие на Кюстендилската митрополия- Кюстендилско се управлява в църковно отношение от архиерейско наместничество- едно тъжно и потискащо, заглъхващо ехо от историческата действителност.
Кюстендилското градско управление в писмо до архиерейското наместничество №5846/31.07.1903г. заповядва поради опасност от срутване да бъде разрушена сградата му. С изх. № 4 от юни 1906г. църковните власти в града обявяват публичен търг за разтуряне на старата митрополия /митрополитски Конак.б.а./.
Архиерейското наместничество на град Кюстендил е открито…, архиерейски наместници…, празници и т.н- виж в кн. "Панорама на общностите в Югозападна България 1999г.г Кюстендил, автор Йордан Котев"
Като съвременен носител на идеята за възстановяване на Кюстендилската епархия, споделям с уважаемите читатели, че това е борба която трае от 1884г., вплела в себе си съдбите на плеада достойни мъже от Западните покрайнини. Всички те усещайки и разбирайки историческата характеристика в този район и нейната съвременна интерпретация при бъдещите отворени граници в Европа, процес на който постоянно трябва и да се учим, на общуване между хората, работихме упорито.
Многоликите църковни власти с архиерейските наместници, бяха против нормалното разрешаване на въпроса, съобразно интересите на църквата в района.
През 1995г. като изпълняващ длъжността специалист в общинската служба "Култура и Вероизповедания", след като се отказах да изпълнявам длъжността шеф на службата поради интриги свързани с моето богословско образование, запознах официално Негово Светейшество Българският патриарх Максим /избран за такъв след решение "А" № 145 на Политбюро на ЦК на БКП от 08.03.1971г. и подпис на Тодор Живков и още 6-има партийни водачи. При това решение 17 члена от Църковния устав са нарушени при избора, синода на дядо Максим е регистриран от правителствения кабинет на Жан Виденов, но Върховният административен съд с решение № 130 от 05.03.1997г. прогласява нищожността на този административен акт-б.а./ с обръщението
На обществеността на гр. Кюстендил и региона, към Св.Синод на БПЦ, за възобновяване на Кюстендилската митрополия и писмо заведено в Св.Синод под № 618/13.04.1995г., както и писмото на ръководството на общината със същото желание под № 6177/13.04.1995г. Последваха редица публикации във пресата: в.Пауталия, в.Кюстендил, в.Нова България, в.Струма, в.Труд, в.Континент и т.н. под заглавия: "Кюстендилци си искат епархията", "Възстановената епархия ще върне самочувствието на Кюстендил", "За нови шест епархии ще заседава Св.Синод", "Неграмотните попове са само срещу митрополията защото са само требничари", "Кюстендилци правят път към парламента и Св.Синод", "Осем града се виждат центрове на епархии", "Група общественици и бизнесмени от Кюстендил посети Св.Синод", "Кюстендилци преметнати от Максим" и т.н.
През юни 1995г. общинското ръководство, общественици и бизнесмени от региона /Камен Атанасов, Иван Саздов, Йордан Чипев, Снежана Помакова, Марио Ряпов, Невена Лумбева и т.н. се срещнахме с патриарх Максим на Калоян № 7- гр. София, в патриаршеския апартамент- във връзка с искането на кюстендилци за възстановяване дейността на епархията, но по настояване на Максим срещата се състоя не като с председател на Св.Синод на БПЦ, а като архиерей на Софийската митрополия, към която се числи Кюстендилското архиерейско наместничество.
Разделихме се с усещането, че сме общували с един нещастен стар човек, амбициран в личните си интереси, в плен на маразма към проблемите на църквата.
Бяха проведени срещи във връзка с искането на кюстендилци в Народното събрание с Председателя му Благовест Сендов, както и с водачите на различните партии в него, като срещите осъществихме с г-н Георги Тачев от БЗНС и аз, с Директора на Дирекция по Вероизповеданията към МС, като там присъстваха кмета на общината Иван Гюргинчев, Иван Саздов от БСДП, Тачев от БЗНС, Невена Лумбева, представителка от женско дружество "Майчина любов"- на която не помня името, няколко бизнесмени, на срещата обеща че ще дойде и Валентин Вълов от БСП - в следващия мандат кмет на гр.Кюстендил, но накрая просто намери "уважителна" причина за да не дойде, предпочете да закъснее толкова за да не присъства на срещата и арх. Юлий Фърков, който след това ни чакашепред министерския съвет.
Междувременно запознахме с въпроса и алтернативния синод с председател Негово Светейшество Български патриарх Пимен.
На църковно народния събор проведен от последователите на душесказчика на българската църква Пимен в София от 01-03.07.1996г. в новоприетия църковен устав член 3, точка 7 гласи: /като възстановява няколко епархии между които и Кюстендилска- със седалище Кюстендил и архиерейски наместничества в гр. Радомир, гр.Перник и гр. Трън.
На 25.10.1996г. в комплекс "Велбъжд" се състоя среща между общественици от града- Румяна Джонева, Георги Паскалев, Любомир Костадинов, Иван Саздов, Камен Атанасов, Николай Джонев, Манол Николов, Николай Георгиев, адв.Антон Сираков, Марио Ряпов и представители на църковни настоятелства от общината с Негово Високопреосвещенство Софийският митрополит Инокентий от синода на дядо Пимен.
От 01.12.1996г. Инокентий род на 28.08.1963г. е определен за временно управляващ Кюстендилската епархия от Св.Синод.
На 28.01.1997г. /вторник/ и 29.01.1997г. Негово Високопреосвещенство Софийският Митрополит Инокентий вече временно управляващ Кюстендилската епархия гостува на нашия град по повод честването "Деня на Освобождението на гр.Кюстендил от Османско иго", заедно със секретаря на Св.Синод о. Анатолий Балачев.
Поканата от обществения инициативен комитет беше продиктувана от желание чрез подходящо избрани срещи и общувания по време на честването, съобразени с местните особености да се завиши още повече общественият интерес, към фигурата на историческия и съвременен Кюстендилски митрополит, което да улеснява по нататъшната дейност от страна на БПЦ по възстановяването на исторически и географски обособилата се регионална църковна институция. Поканата беше предизвикана и от желанието да се търсят и усъвършенстват новите пътища в стабилизирането на местните институции, които изграждат многозначността на държавния механизъм наречен Република България.
Гостуването протече при следния дневен ред:
1.Представяне на Негово Високопреосвещенство Инокентий, временно управляващ Кюстендилската митрополия и придружаващите го лица пред политическия съвет на ОДС и уточняване сценария за честване на "Деня на Освобождението на гр. Кюстендил от Османско иго"- 28.01.1997г. от 16.00-17.00 ч. със следобедна закуска в хотел "Велбъжд".
2.Среща с женско дружество "Майчина любов", с кмета и жители на с. Слокощица- мястото където през годините на османското присъствие са пребивавали някои кюстендилски митрополити- Килийно училище от 17.10 часа.
Междувременно на митинга на площад "Велбъжд" митрополита държа кратко прочувствено слово, което беше бурно аплодирано от пълния площад със симпатизанти на Съюза на демократичните сили.
3.Среща с ОбКС на СДС и ПКС на ОДС и интелектуалци от града- в синята зала на читалище "Братство" от 19.00часа.
4.Вечеря с инициативния обществен комитет, бизнесмени, възторжени привърженици на обновяващата се църква – 20.00 часа.
На другия ден 29.01.1997г., сряда бяха извършени посещения в универсална научна библиотека "Емануил Попдимитров", в Държавния архив- поделение в гр.Кюстендил, в сиропиталището за стари хора, в дома-училище за сираци "Андон и Стойна Виячеви"- с. Шишковци.
Гостуването на Инокентий беше впечатляващо и вълнуващо в града, той представителен, млад, напорист, с величествената си осанка, заобиколен от секретаря на синода о.Анатолий Балачев и дякона, всички с подчертано духовно присъствие, в обкръжението на суетните домакини, представляваха приятна и привличаща вниманието гледка, жив духовен спектакъл в кюстендилската действителност.
След обяд в комплекс "Спорт палас"където бяхме радушно посрещнати от бизнесмена Валери Ненов, гостите трябваше да заминат за гр.София, поради напрегнатата политическа обстановка в този момент в цялата страна и провеждането на митингите в столицата.
На 17.09.1997г. в нашия град гостува епископ Константин- бившият княжевски поп Койчо, който за съжаление след Инокентий беше определен от Св.Синод за временно управляващ Кюстендилската епархия. Eпископа бе посрещнат в залата на "Килийното училище" от женско дружество "Майчина любов". На срещата присъстваха "кюстендилската майка Тереза"- г-жа Лили Шмит, кюстендилската жива история – г-жа Тамара Караманова, съпругата на Министър председателя на Републиката- г-жа Елена Костова, гостенки от гр. София, общественички сред които съм запомнил Райка Евтимова Милева и т.н.
С изходящ № 030019/24.04.1998г. от областната управа, от зам областния управител Ч.Чернев в Кюстендилското кметство е изпратено писмо заведено в общината под №06.00.103/06.05.1998г., то гласи следното: "По повод писмо № 1072/07.04.1998г. на Дирекция по Вероизповеданията при МС на РБ, Ви уведомявам, че с Решение № 130/05.03.1997г. на петчленен състав на върховния административен съд се прогласи нищожността на извършената съгласно писмо № 331/13.12.1996г. от Бончо Асенов регистрация на централното ръководство на БПЦ начело с патриарх Максим /писмото е преподписано от главния секретар на Св.Синод еп. Геласий на 16.12.1996г., с приложение на митрополитите избрани и утвърдени от дядо Максимовия синод, а именно: Максим- 1971г., Панкратий- 1967г., Григорий- 1972г., Йоаникий- 1986г., Арсений. 1987г., Дометиан- 1987г., Кирил- 1989г., Йосиф- 1989г., Симеон- 1986г., Геласий- 1987г., Григорий- 1994г., Неофит- 1994г., Натанаил- 1994г., Игнатий. 1994г.
Във връзка с това Ви уведомявам, че дадените от г-н Бончо Асенов указания с писмо № 332/13.12.1996г.за регистрация на местните поделения на БПЦ са невалидни"
Излиза така, че Българската Православна Църква юридически ще е най "младото" вероизповедание което ще е регистрирано в нашата страна.
Решение № 130/05.03.1997г. на Върховния съд на Р.България в съдебното заседание на 20.02.1997г. е взето в петчленен състав с председател Светла Петкова, членове Цветанка Табанджова, Йордан Златарев, Мария Костова, Йорданка Костова, при секретар Рени Алексиева и в присъствието на прокурора Милка Банкова, във връзка с докладваното от пред./съдия/ Светла Петкова адм.дело №852/1996г., образувано по жалба на патриарх Пимен.
След като през 1998г. в столицата се събраха и срещнаха толкова много всеправославни патриарси- Вселенския Вартоломей, Александрийския, Антиохийския, Руския Алексий, Сръбския Павле- колкото не са се срещали от 1000 години насам, те с действията си показаха, че за разкол не става дума в Българската Православна Църква, а за реформи, което никой от тях не посмя да каже, защото това се отнася и за техните църкви. БПЦ свика извънреден общобългарски църковен събор на 09.11.1998г.под купола на националната опера. На събора присъствах като частно лице, наблюдавайки заседанията от балкона на операта, за да опиша събитието в моята книга.
Заседанието беше открито в 10.10ч. с молитва, последва едноминутно мълчание в почит на отдалите живота си за вярата. Поздравително слово към участниците в събора поднесоха вицепремиера Веселин Методиев- "…аз съм тук не за да се намеся, а за да изразя уважението си към вярващите…", г-н Иван Сунгарев- председател на комисията по Вероизповеданията в Народното събрание с достолепната си фигура- "дошъл съм, като председател на комисията по вероизповеданията в НС за да уважа събора…" и г-н Любомир Младенов- временно изпълняващ длъжността директор на Дирекцията по изповеданията към МС на Р.България, който с мекия си кадифен глас, държа слово във всяко отношение премерено. Негово Високопреосвещенство митрополит Амвросий- временно управляващ Пловдивската епархия, висок, беловлас, изключително интелигентен човек- държа кратко слово за БПЦ…
За възобновяване на дейността на Кюстендилска епархия се премина към гласуване в 13.05ч. до 13.07ч. от присъстващите 1125 делегати на събора "за" гласуваха 572 делегата.
На 11.11.1998г. в. "Дневен Труд" писа: "Патриарх Максим бе свален от извънредния църковно-народен събор точно в 16:11 ч. на 10 ноември 1998г. със 796 гласа "за" и нито един "против" и "въздържал се".
На събора ясно се откроиха две течения , народното крило с низшия клир в църквата усещаха, негодуваха по време на заседанията на събора и търсеха начини в личните си разговори за реформи в църквата, или съвременна и необходима за обществото ни интерпретация за процесите в нея, а другото крило, или църквата на владиците се страхува от реформи, с което остава неадекватно /а/ към действителността и във повечето отношения се явява само защитник на личните си интереси.
На 19.01.1999г. в. "Труд" писа: "Регистрацията на новия църковен устав е замразена…, въпреки че документа е гласуван преди повече от два месеца, той отлежава в Министерския съвет. По устава вече са се произнесли Дирекцията, а също и отделите "Правен" и "Местна администрация" на МС. И трите становища са, че уставът трябва да бъде регистриран. Включването му в дневния ред на кабинета обаче се бавело, защото премиерът Иван Костов още не бил казал дали е целесъобразно"...
Каквито и да са "държавническите" мотиви на премиера, това забавяне, /шушука се, че е предизвикано за да се перат още пари с нечист произход чрез БПЦ и да се извлекат повече облаги от имотите и.
А Българската Православна Църква през това време е разложена система за лично облагодетелстване, с кадри, неадекватни към действителността, със зловонна в кухнята си и около себе си дейност, която отвращава всеки нормален наш съвременник...

За връзка: 0878452095



От същия автор:

adventisti-kyustendil.free.bg

arhiereysko-namestnichestvo-kyustendil.free.bg

avgust.free.bg

baba-yaga-kyustendil.free.bg

bahayci-kyustendil.free.bg

dobrodeteli-aleya-kyustendil.free.bg

evangelska-petdesyatna-tsarkva-kyustendil.free.bg

fevruari.free.bg

gospodin-znachenie.free.bg

granichki-manastir.free.bg

kalendar-kyustendil.free.bg

kulturniyat-ezik-na-rasteniyata.free.bg

kyustendilska-eparhiya.free.bg

kyustendilska-prolet.alle.bg

mesets-april.free.bg

mesets-juny.free.bg

obedinena-bozhiya-tsarkva-kyustendil.free.bg

osogovo-mountain.free.bg

osogovskata-planina.free.bg

osogovskatausoynitsa.free.bg

pautaliya.free.bg

pautaliya-asklepion.free.bg

pchelarstvo-kyustendil.free.bg

poetry-kyustendil.free.bg

romi-kyustendil.free.bg

simvolika-na-tsvetovete.free.bg

skapotsenni-kamani.free.bg

sveti.mina.free.bg

svideteli-na-yehova-kyustendil.free.bg

usoinitsa-osogovska-usoinitsa.free.bg

yordan.kotev.free.bg

Кюстендилска Епархия, Митрополия, Пауталийска, Коласийска, Велбъждска, Епископия, Иларион

Designed and developed by Vladimir Kotev